Борбата,мост между поколенията-Част 4

Борци,хайдути и пехливани през Османското робство...

„Какви е майки имало
какви са синове хранили
хранили и отглеждали
на борба не се надборят“

До края на XIV век всички български земи са завладени от османците, защото „средновековна България, изхарчила и сетните си жизнени сили в битие, изпълнено c неразрешими противоречия" (П. Мутафчиев, 1987,89) Разрушени са българските държавни, политически, военни, културни и религиозни институции. През XV век настъпват сложни миграционни процеси. Много българи са избити, насилствено преселени или изместени от османци, а по-късно от татари, юруци, черкези, арнаути, власи и др.
Борбата е била най-любимото занимание и развлечение на турците. Пехливаните са на огромна почит и са поставени в обществената иерархия по-горе от богати и учени. В кафенетата се говорело предимно за коне, оръжие, пехливанлък и авджилък. Поробителите смятали, че при толкова пехливани и бабаити, каквито те имали, властта им не можела да се събори (Г. Грозев, 1893). Името пехливан е включено в названието на селища, махали, местности и дори грозде сорт„алпехливан" (Одрин)„пехливан бозаса" (Пловдив) и др. Дори Васил Левски е използвал името Пехливаноглу Ахмед.
На-високо развитие борческите турнири достигат по времето на султан Абдул Азис XIX, който лично ръководел състезанията и участвал в тях, като борец. Господстващото положение на турците разкрило възможности за налагането и развитието на „мазната борба“. Турскте борци се издигали в култ, а тяхната сила използвали за потисничество над поробените народи. Начело на почти всички башибозушки орди стояли пехливни. Като парадокс може да се изтъкне, че най-силните борци са набирани от българските земи. Най-силния пехливанин по време на Абдул Меджит е Сиракоглу от дунавските села. При султан Азис първенството се оспорва от пехливани , родени на юг от Стара Планина – Казач Бекир, Арнаутоглу, Дури Али, Гавазоглу и от друга страна от северна България – Аличо от гр. Ловеч. Аличо Пехливан е особенно популярен, който 26 пъти е победител в Къркпанарските борби и докрай отказвал да стане султански борец. Може би огромната му популярност е спряла султана да не го унищожи. Всички тези мъже са били българи. И през следващите десетилетия бългрскте земи са раждали отново най-силните пехливани. Грешка е да се мисли, че пехливанлъка е чисто турска борба. При българите преди робството пехливанлъкът не внесен пряко от турците, а е доразвита и потурчена прабългарска следа. Двуборството у славяните, изглежда да е било най-слабо засегнато. Твърдението за старата протурска нишка и слабото развитие на борба при славяните не са доказани. Но със сигурност е вярно твърдението за развита българска борба, на база стари прабългарски техники. Има, макар и косвени доказателства, че в Първата българска държава се е упражнявала правата силова борба, c откъсване на противника от земята. Този тип борба търси приемственост c митологичната борба на Антей и Херакъл. В българската народна борба победата се е отсъждала c туш. Това не изключва наличността на прабългарски варианти при които победата се е отсъждала при падане на коляно или по гърди. Победи c повдигане има само в турската борба.
Турците вярвали, че при наличието на такива пехлвани, каквито те имали, властта им не може да падне, и затова не гледали с добро око на заниманията на българите с тяхната българска или така наречената „суха“ борба. „Сухата“ борба била преследвана, но българина държал на нея, така както на езика и религията си. В никоя песен не се споменава мазане на български борец със зехтин. „Суха“ е борбата между Белчин и Стоян Войвода, Димитър и Видул Войвода, Грую и Марко, Никола и Стоян. Дори прочути в цялата империя борци, като победителя на къркпанарските борби Димо Канатлъ не се мажели при борбата с османските пехливани. Голяма била нетърпимостта към българските борци. Те били убивани, отравяни, изгонвани и прогонвани. Османското пехлванско отмъщение е отразено в песните. Заради него Димо е пазен от „...300 души гавази...“. Крилат Димо е може би най-известният борец през турското робство. Притежавал огромно и стройно тяло, фантастична сила и тънко умение да прилага неотразимите си хватки над най-прочутите борци в империята. Турците го мразели изключително много. Народът се гордеел с него и още приживе го дарил с криле(Канатлъ – крилат от турски). Умира твърде млад, отровен след поредната победа – 12 на къркпанарските борби от хората на султана, не можещи да преглътнат загубата си. Преданието сочи, че Димо стигнал близо до селото, навел се да пие вода до едно кладенче и там издъхнал.Това кладенче се нарича „Димово кладенче”. То се намирало до лозятя на село Голяма Детелина. Дали Димо е умрял пиейки последно вода от кладенчето до селото си, това е спорно. Има една версия, че Димо е починал от раните си в Истамбул след люта борба. Друга легенда разказва, че е отровен, след поредната победа, на банкета даден от султана – Кьор софрата.
От родословието на Димо произлизат видни борци – Кара Диньо Пехливан, Грозьо оглу и Диньо Грозев. Известни борци от онези времена са също Цоне Пехливан, Дядо Слав, Стоян, Кръстьо, Христо, Тодор, Бърза, Анкулай и много други.
Възпети са и други борци: Злати Кокалчоолу, Димо Главански, Христо и Кръстю Желеви и борци без следи в историята като Цоне пехливан, Чолак Неделчо, Тодор, Ради, Кольо, Гюро, Петко, Купен, Ибро, Бърза, Драмен, Гину и др. В борбите c маджари, турци, чифути, черкези, арапи, татари, помаци, яничери и др. най-често побеждават българите. В песента за Димо Главански се казва:„с българин шега не бива". В голям брой песни се описват борби c мечки на Тодор, Стоян, Иван, Димо и др.
Борбата изисквала всестранна подготовка и борците участвали в надбягвания, надскачвания и надхвърляне. Борбата на българите се е развивала основно на хорото. Там се е крепяла връзката между селищата, обмяната на традиции и подържането на специалните етнографски черти. Състезания са се провеждали навсякъде. Родопските християни празнували извън селата c хора, ръченици, борба и хвърляне на камъни. В Ихтиманския край се провеждали борби на хорото и месните панаири. За състезания по борба пишат много летописци, борби в Стара Загора, Дойран, Кочане, Cep, Русе и т.н. Големи борби се провеждали също в Карнобат, Панагюрище, Севлиево, село Сергювец, c участието на Филип Тотю, в Провадийско. В Перущица е имало състезание на Великден. Най-големите състезания са се провеждали на панаирите. Дори панаира в Търговище започнал c кушия и борба през 1865. Големи борби е имало в Одрин, Узунджово, Стара Загора и др. Много забележителни събития са чествани c борби. Моста при Бяла (1867) е открит c борба, трапеза и награди за строителя Колю Фичето. Спонтанните борби са били ежедневно явление. П. Кисимов описва дори схватка между църковни дейци (1897). Хаджи Боби от Дряново надвил протосингела на божигробската църква Гликерий (грък). Пехливанин е бил дори Търновския владика Панарет (1838-1840). Той се борел в Мала Азия и това личало от раните по раменете му. За това съобщават още П. Р. Славейков, П. Ников и др.
С разрастване на националноосвободителната борба, търпимостта към българските борци от страна на турците ставала все по-малка. Според Захари Стянов едно от средствата за полулегален протест срещу турската власт било „.....да излезеш да се бориш срещу турски пехливан...“ . Най-известните български хайдути са били борци, и много от тях са се борили с турски пехливани. Големият хайдутин Злати Кокалчоолу от Сливен бил професионален борец, притежавал необикновен ръст и минавал за втори Крали Марко. Изключителната сила пък на Дончо Ватаха от Копривщица го направила също страшилище за турците. Сред хайдутите прочути с огромната си сила и борба били Страхил Воевода, Черньо Воевода, Дамян Воевода Пехливан Козьо, Кара Съби, Димитър Калъчлията, Чакър Воевода, Кара Танас, Сава Бимбаши, Добри Воевода, чичото на Васил Левски – Видул Кунчев, Кара Кольо, Жельо Войвода, Филип Тотю, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Христо Ботев и Димитър Дишлията.
От многобройните исторически и фолклорни сведения се вижда голямото значение и роля на двуборството в националноосвободителното движение на бългрския народ.
След Освобождението от османското владичество традициите се възпроизвеждат в условията на нов социален климат. Отпада административната подкрепа и фаворизиране на „мазната борба". Българската народна борба придобива реалната си социална тежест. Създават се много повече възможности за състезания на хорищата, пазарите, панаирите, цирковете, религиозните, политическите и спортните празници.
Българската народна борба се освобождава от ориенталските традиции. Тя се провежда по разбираеми правила, без мазане c масло, без ограничения на пространството, времетраенето и видът на облеклото. Победата се е отсъждала чрез туш със задържане. Вместо молитви и клетви, някой борци казвали преди схватката само:„Хайде Бог на помощ!"
Но след Освобождението на Бългрия от османско робство, борбата като спортна проява е почти забравена. Макар да не намира място в официалните програми на училищата и в армията, тя си остава любимо неорганизирано занимание на учениците и войниците. Изявата на силните мъже в народните борби била ограничена. Значително по-големи възможности разкривала професионалната арена. В края на века у нас за първи път била демонстрирана френска(Класическа) борба. Различни немски, хърватски френски професионални борци показвали в цирковете причудливи начини за победа над противника, без да се използват и хващат краката. Малцина постигнали успехи от нашите борци. Пионер е Александър Добрич, който имал възможността да тренира с опитния сръбски борец Милован Зебич.
Състезава се за първи път през 1894 в град Ниш. Двадесет години по-късно Добрич е борец с когото се съобразяват най-добрите в Европа. 1908година в Хамбург става световен шампион. По-късно, след създаването на международната институция за ръководство и регулиране на състезанията, някой състезания са анулирани. За съжаление и това в Хамбург е лишено от лиценз и титлата на Добрич е отнета и обявена за нелигитимна.
Нелигитимна или не, това е белег за възраждане и полагане на основа на бъдещите световни звезди в българската борба. За хората поели щафетата от легендарните български пехливани и усъвършенствали стилово борбата след Освобождението ще ви разкажа в следващата част.

ZAN SCHIN

За написването на статията са използвани следните материали и публикации:
1.Силвия Бакалова - Традиционните борби по света
2.Райко Петров – Юнашка слава
3.Материали от Интернет