НЕВЕРОЯТНО,НО ФАКТ..

Това е заглавието,което според мен е абсолютно подходящо за днешната история,защото тя наистина си звучи доста невероятно.

Случката си я бива,така че настанете се удобно,отпуснете се и четете... 

На 24 януари през 1972 година,докато пресичали девствената джунгла в Гуам отивайки да проверят рибарските си мрежи,които били заложени в местната река,двамата селяни Хесус Гуеняс и Мануел Де Гарсия се натъкват на една странна находка.
Пред изумените погледи на рибарите се изтъпанчва приличащ на първобитен дивак човек,който след кратка схватка двамата успяват да заловят и да отведат в местния полицейски участък.
Странният индивид,който бил напълно контактен заявил,че се казва Шоичи Йокой,представил се като редник от японската армия и обяснил,че от 1944 година се подвизава в джунглата на Гуамо.
Иначе казано в продължение на 28 години японеца успешно се укривал в собственоръчно направена землянка и нямал никаква представа,че войната отдавна вече е свършила.
Историята на редника започнала в края на 44-та.Тогава японската армия успяла успешно да превземе почти всичките тихоокеански острови в това число и Гуамо.
В редиците на окупаторите се намирал и нашият герой Шоичи.
Не щеш ли обаче войната в тези райони взела,че се закучила и тъй като японците на практика нямало накъде да се изтеглят,повечето от тях вместо да се предадат се биели самоотвержено докато не загинали.

На Шоичи не му се наложило да води чак такива битки на честта,защото в суматохата на боевете изостанал от частта към която се числял,загубил се и се наложило да се покрие в местната джунгла.

Нямал никакъв интерес да се предава,защото прекрасно осъзнавал факта, имайки предвид безчинствата,който вършели японците,че ако бъде заловен от местните веднага ще бъде убит.

Не бил привърженик и на ритуалните японски самоубийства,до които почти всеки японски войн в беда би прибягнал и предпочел да се скрие,за да оцелее.За целта навлязъл навътре в джунглата,избрал си едно безлюдно място и си направил землянка,в която смятал да поживее известно време търсейки начин да се измъкне.С течение на времето се сдобил и с разни примитивни оръжия,с които успешно ловувал дивеч,а когато не наблягал на месото се хранел с плодове и корени.
И колкото и да звучи парадоксално изкарал по този начин умопомрачителните 28 години,докато на 24 януари през 1972 година двамата гуамски селяни,съвсем случайно го открили.И въпреки,че по време на войната японците били избили доста от роднините на хората от Гуамо те не се отдали на мъст,а след като го разпитали,най-човешки предали изтерзания боец на японските власти.

И така след почти три десетилетия в изгнание Шоичи най-сетне се завърнал в страната на изгряващото слънце.Там естествено почти никой не искал да повярва,че боецът е издържал толкова време в нелегалност и то насред джунглата,но в последствие,когато самоличността му била установена и всичко съвпаднало,войника станал супер известен.
Медиите го обсипвали с внимание,канели го по разни предавания и го интервюирали го,а интериорът на землянката му бил изложен в местния музей в Гуамо.След половин година шумотевица около отшелническият му живот обаче,хората започнали все по-малко да се интересуват от Шоичи и лека-полека от известна личност той се превърнал в обикновен японски пенсионер.
Изживял си спокойно старините и когато чукнал 82 години,починал от инфаркт,а по ирония на съдбата бил погребан в родното си място точно под надгробната плоча,която майка му сложила на гроба му още през 1945 година.

И ако все още смятате,че да се криеш в продължение на 28 години и то в някаква си джунгла е невъзможно и нереално само ще вметна,че Шоичи е едва на второ място сред японските войници,които подобно на него се укривали по разни гори и шубраци след края на втората световна война.

Безспорен фаворит в тази странна класация си остава един друг японец на име Хироо Онода,който се крил във филипинските джунгли в продължение на 30 години.

И не стига това,а продължавал да води битки и да се изживява като японски офицер,какъвто всъщност е бил,отказвайки да повярва,че войната е свършила.За този пич обаче,ще ви разказвам някой друг път...