ЧОВЕЩИНАТА И ЧОВЕЦИТЕ...

Имало едно време една човещина.Важна и красива.Човещина която се разполагала в цялата човешка душа.Растяла и ставал все по-красива.

Станало й тясно и решила да превземе още много човешки души,обладавайки ги като им разказвала своите чудни истории.Те били толкова искрени,че нямало начин някой да не им повярва...Да,ама не.Така започват приказките приятели.

А те,както всички знаем,са измислени.И тази също е измислена.

Защото не познавам тази красива човещина.Излъгах,за да може ти читателю да ми повярваш.Използвах много думи но поне за миг те накарах да повярваш,че човешкото в човека съществува.Истина е,че всичко това не е истина.

Човещината отдавна е заместена от злобна завист избиваща все по-често в безмилостна агресия. Огледай се и може би ще разбереш,че този път това не е лъжа.

А може би разбирам твоята наивност,защото всичко около теб е толкова фалшиво,че не можеш да различиш истинското,не можеш да го оцениш.Затова наивно повярва на моята глупава приказка.А иначе човещината е елементарно чувство.

Тя не изисква специални умения за да я притежаваш.Единствено нещо,което й е необходимо е свобода.Свобода,която обаче се заплаща твърде скъпо.И сигурно заради това сме оковали човещината си с толкова много вериги,заключили сме я зад сумати врати...сякаш е престъпница.Страхуваме се да я освободим,защото така ни е удобно.Понякога нейната категоричност,нейната простота не са ни угодни.

По-лесно е да я оковем,за да не ни се изплъзне и за да можем,когато някой ни попита,гордо да заявим,че я притежаваме.Тоест,да излъжем.

Сещам се за една мъдрост която гласеше... 

"Човешката душа е така устроена,че много по-лесно се пленява от лъжата,отколкото от истината." 

Затова и ти читателю повярва на моята измислена история.На моята фалшива Истина.Плени те лъжата, защото ти се искаше да е вярна.Не те упреквам ! 

Такъв е шибаният живот. Истинската ти любов се е оказала илюзия,жената на живота ти-не това което си търсил,най-добрия ти приятел-твой враг.

И въпреки това на тях си вярвал ! Защо тогава да не повярваш и на мен ?

Искало ти се е да са истински,както ти се иска и моята Истина да съществува.

Или греша ? Всъщност и аз не си вярвам пишейки тези редове.

Как тогава да очаквам ти да ми повярваш ? 

Но въпреки това,позволи ми да завърша.. Имало едно време една злобна завист,тъжна и самотна.Завист,която лежала гола в най-затънтеното кътче на човешката душа.

Толкова смешно и глупаво й се сторило всичко около нея,че решила никога да не излиза оттам.Решила също така да не обсебва никога повече човешката душа,защото винаги била мразена и оплювана.Никой не се впечатлявал от нея .. 

Имало едно време.Кога ли всъщност е било това време ? 

Може би в някой друг живот.

Защото в този които живеем не се сещам всичко това да е истинско.